^{(Всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна, разбира се)}

– Чакай! Спри за момент! Светът ще продължи да се върти и без да бързаш. Погледни към небето – щом тези звезди са там, значи те са някому необходими!!! Виж луната – колко е голяма и ярка!

– Това не е луната, а улична лампа. Остави бутилката и светът ще спре да се върти. А да цитираш Достоевски не прави ситуацията по-малко положение.

– Не е Достоевски, Маяковски е!

Вече минаваше девет и повечето хора в заведението бяха приключили с вечерята си. След салатите и малките студени ракии (в две повторения), тримата герои решиха културно да раздвижат храната. Времето беше приветливо топло, а и градската градина не беше твърде далеч. По пътя, удобно за туристите, се бяха разположили две от онези магазинчета, в които можеш да намериш всичко за една разходка – нещо леко за хапване и нещо за пиене в малки и леки бутилки. Гладни нямаше и затова компанията зареди с три патрончета (от най-евтините) и един сок. За разредител и все пак да не се неглежира консумацията на витамини.

Точно в такава конфигурация рядко се случваше да се съберат. Познаваха се помежду си от доста време, имаха общи интереси и теми на разговор. Една от тях бяха пътуванията. Спонтанно организирани, без конкретна цел в началото, но винаги с интересен резултат – полуфабрикатни екскурзии един вид.

– Значи абсолютно си решил да се въздържиш и няма да дойдеш до там? – попита Иван с недоверие в гласа. – Имаш това право, разбира се – допълни той с объркваща интонация.

– Останали са ми малко дни отпуска и не искам да губя още два за някаква разходка набързо. – отговори Алекс.

– Остави го поне от нещо да се въздържи! – допълни Марин – Виж, че вече зареждаме третия патрон.

Макар да следеше пиенето, той не посягаше към бутилката. Тя ускорено се въртеше между другите двама.

– И билети има още… на същата цена, която беше преди месец… – изброяваше Иван.

– Каква цена? – попита Алекс.

Всеки вече знаеше какво ще последва. Билети, този път с допълнителен багаж, защото там беше студено в тази част от годината. Обикновено пътуваха само с по една раница. Тениски, бельо и тоалетни принадлежности – по формулата багажът наполовина, а парите – два пъти повече.

Иван имаше няколко допълнителни точки в списъка, защото негова беше отговорността, ако нещата в даден момент се объркат – да не е фатално. Научаваше си урока от разните ситуации в чужбина.

– Иванееееееееее!!!! Иванеееееееееееее!

– Какво си се развикал? Качвай се горе и си лягай!

– Откраднаха ми телефонаааааа!!!

– Не е нужно цялата улица да научава – да се беше обадил и да кажеш, а не да крещиш под прозореца в 3 сутринта!

– … е как?!

Освен външна батерия, вече се пътуваше и с втори телефон. Това е добър вариант да се разграничат финансите между виртуална и реална сметка. Дори нещо да се обърка – кражба, клониране на картата или физическа заплаха – щети могат да бъдат ограничени. И билетите за прибиране ще бъдат достъпни на още едно устройство.

Но приключенията започваха обикновено още с потеглянето. Не само за Алекс и Иван, а и за спътниците им. Всъщност, за всички на полета. Който не веднъж е имало риск да закъснее с излитането, докато ги чакат тях двамата.

– Този път не бях аз инициаторът. – заяви с оправдателен тон Иван.

– Разбира се. – съгласи се с неохота Алекс.

– Когато ме попитаха какво ще поръчам, аз казах „Нещо освежаващо – кафе или енергийна напитка“, а барманът отговори „Защо не бира?“… А ти ме познаваш – винаги обмислям нещата.

– Рационализираш ги, за да не изпитваш после разочарование. И това е нормално, не се притеснявай. Сега само ми кажи, защо въобще пътуваме натам? Какво има там и къде изобщо е?

– Важно е пилотът да знае, къде е това там… другото – както си го направим.

– Звучи като план. От твоите. – тонът на Алекс не предполагаше разговорът да продължи. Всеки се отправи към своето място е самолета, защото отново не бяха платили за съседни.

В интонацията на Алекс нямаше раздразнение, а по-скоро колебание. От известно време обмисляше дали тези „отскачания“ до различни градове из Европа са особено добра идея. Сред приятелите му нямаше почитатели на този вид туризъм. Като цяло, това не бе особено популярен формат и сред други, които познава. Да, разни хора се присъединяваха понякога и това винаги внасяше известно разнообразие, но с по четири-пет големи уикенда до шест-седем града… чак така не.

На седалка през няколко реда Иван вече беше готов с музиката за полета. Новият модел слушалки с активно шумоподтискане определено си заслужаваха парите. Една добра инвестиция, подкрепена от сума, която получи като компенсация от авиокомпания за закъснял полет. Един вид му бяха подарък. Дори да не беше получил обезщетението, най-вероятно отново би си ги взел. За него беше важно качеството на звука и възможността да се потопи изцяло в музиката. Както е важно качеството на комуникацията, за да бъдат отношенията пълноценни – без изкривяване или фалшиви тонове.

Песните не бяха избрани по стил или с някаква идея. Но често те самите носеха свой смисъл на лично преживяване. И тогава започна мелодия, която върна Иван в онзи автобус, където срещна момичето с усмивка сред луничките.