Беше осмият ден от седмицата. Времето все още изобилстваше по щедър, от днешна гледна точка, начин. Или един почивен ден не беше достатъчен след всичките велики дела. Каквато и да беше причината – нейното място не е в настоящите събития.  

Гледката през прозореца в стаята му беше като картина, художникът на която има отявлено влечение към плодовете. Особено цитрусовите. В оранжев цвят. Подчертана топлина, търсен уют с вкус на плодов чай, който се усеща не със сетивата, а просто си е там. Може би това беше единственото, което си е на мястото него ден. А часът бе едва 6.30 сутринта.

– Влез. – каза той.

Някой почука на вратата.

– Да. – гласът му остана равен без следа на раздразнение. Беше свикнал.

– Може ли? – попита тя.

– Добро утро.

– Добро да е.

– Какво ще желаеш? – нямаше как да не зададе този въпрос. Беше част от програмата. Или навик. Все пак „от зората на времето“ за него не е само израз.

– Питаш ме за едното и единствено или за някое от многото?

– И двамата явно няма да отговаряме, а ще се разпитваме. 

– Не мисля, че „от зората на времето“ е само израз за когото и да е. – усмивката на лицето ѝ промени интонацията на глас ѝ.

– Не е от най-сполучливите. Но имаш право. – служебно се съгласи той.

– Хората имаме нужда от своите уроци. Иначе как ще правим разлика щом вземаме решения?

Тя направи крачка напред. Разстоянието между тях сякаш не се промени. След това тръгна към масата, където имаше бутилка вода до купа с плодове. Повечето от тях бяха цитруси. Взе бутилката и напълни една от чашите. До половината. С другата ръка започна да разбутва ярко оранжевите портокали.

Сините му очи я последваха през стаята. Заедно вече бяха стигнали така далеч, а тяхната близост не се бе променила. Беше просто различна. 

– Единствено надеждата за щастие ни дава това, което наричаме бъдеще време. Мисля, че ще ги опитам. – и продължи да побутва произволно плодовете.

– Достатъчно е сега да избереш един от всички тях и да решиш дали желаеш да направиш нов избор. В купата има повече от четири портокала – вземи си този, който пожелаеш.

Предложението му беше без значение. Разговорът го водеше вече тя. Това го накара да се усмихне. Погледите им се срещнаха и тя отвърна:

– Не може да има осми ден. Нарича се седмица и това не случайно. Но почивните дни трябва да са два. Само седмият не е достатъчен.

– Разбира се.

Заради интонацията му тя не беше сигурна дали отговорът му е сериозен, или преднамерено объркващ. И все пак знаеше, че на него може да се разчита. Въпреки че в някои от неговите истории понякога имаше известни странични ефекти.