ТОЛКОВА МНОГО ЦВЯТ. Един въз друг. Като поток, който се излива между шарената сянка под дърветата. А техните корони се протягат високо към небето, сякаш искат да го свържат в едно със земята. Или по-скоро го подпират, за да има място, което слънцето да изпълни със светлина.  

Вече беше краят на октомври, а времето създаваша усещане за ранно лято. Само пожълтелите тук-там листа напомняха, че е есен. Иначе хубав сезон – за разходки в мързеливите следобеди. Да излезе човек сред природата. Да чуе мислите си и да ги подреди.

В парка нямаше голямо движение. Малкото коли в алеите, сякаш се опитваха да бъдат по-тихи.

Тук са семейства, деца без родителите си, любители на спортовете, мотори и признати професионалисти – от академичните, медицински и инженерни среди. Помежду им сновяха техни приятели и роднини.

Някой прокраднал се лъч светлина хвърляше отблясък по камъните. От тях имаше много и макар различни, в голямата картинка пред погледа съществуваше някаква хармоничност. Лишена от цвят и живот, но все пак там. Като продължение на вселенската промисъл за логика, която човек смътно може да догатне.

Той претръпна заради внезапния студен повей.

От всички само той беше без връхна дреха.

И без часовник.

Тук времето няма числа.

То е една история, която се побира в тирето между две дати.