Заставам днес тук пред вас с ясното съзнание, че ви дължа едно признание. Става въпрос за един етап от моя живот, свързан с възпитателните процеси. Тези от вас, които свързват думата „възпитание“ с някакво тежко преживяване – трябва да ви ударя спирачка и да ви кажа, че всъщност – от малък съм възпитан в любов към словото.

Всичко започна с майка ми, която всяка седмица държеше в ръцете си книга с различно заглавие; която избираше да прочете нещо ново и да научи нещо различно пред това да стои пред телевизора и да черпи наготово някакви идеи от гологлав мъж, изречени с висок писклив глас, който явно има някакви големи цели, включително управлението на нашата държава към момента.

Малко по-късно в живота ми се появи втора жена, която ми беше като втора майка в семейството на изкуството и литературата – госпожа Катя Папазова, която беше ръководител на детско-юношески театър „Златното ключе“. Тя не само ни даде, но стовари отгоре ни цялото великолепие на руската литература, която каквото и да си говорим – като нещо със славянски корен е много близко до нас и нашата душевност. Без да пропускаме и големите имена сред българските автори.

В десети клас се появи г-жа Вичева. Няма да определям някакви роднински връзки с нея, но в рамките на цял един учебен срок тя ни прекара през Ада. Вярно, на Данте Агелиери, но часовете по литература придобиха един феноменално тежък вид. За да можем след това да погледнем на писаното слово по друг начин. За да се възпитаме да работим с концепции, категории, със сравнения, с метафори… Нещо, което не само обогатява езика на човек, но дава отражение върху начина, по който мисли.

Какво общо имаше този предговор с темата за преговорите?

Любовта към словото.

Кога според вас е необходимо да се срещнеш с човека и да започнеш преговори? Тогава, когато е възникнала някаква точка на конфликт ли?

И какви всъщност са целите на едни преговори?

Да постигнете своето… с най-малко жертви, нали? Да видите какво можете да жертвате и какво можете да получите от отсрещната страна, нали? Компромисите, които сме готови да направим???

Не.

И не го казвам аз, защото нито съм умен, нито съм красив.

Казват го хората от Харвард, които по всичко личи са умни.

Става въпрос за тяхната книга от 1987 година „Изкуството на успешните преговори“. И в тази книга те казват така: Да, може да има много и най-различни стилове за водене на преговори. Може да подготвяме армия от аргументи или да водим някакви войни на масата с перо в ръка и да слагаме подписа под важни документи… Но всъщност има и друг поглед на ситуацията.

В процеса на едни преговори не е задължително да има „твърд“ и „мек“ подход. Не е задължително единият да доминира, така че да вземе максималното, а другият да изпада в ролята на жертва и да прави компромиси, и да отстъпва назад – само и само за да се запазят добрите отношения.

Сигурен съм, че всеки успя да се разпознае в една от тези роли в различни ситуации: с хазайката, със съквартиранта, с преподавателя, с колегите…

Защото, ако погледнете думата „ПРЕГОВОРИ“ – тя е съставена от две части. „ПРЕ-„, което означава „оттатък“ и „-ГОВОР“, което означава „вербална комуникация“. Тоест, в самата същност на занятието на преговорите е това умение да можем да съзрем оттатък думите и да стигнем до същността.

Не е необходимо да демонстрирате мускули, като за стори в Instagram, в процеса преговорите. Единственото, което е нужно, е да отидете оттатък думите. Да осъзнаете принципно какво адресира тази комуникация.

Макар да е редно, аз не мога да го направя и да кажа, кой е авторът на тази мисъл, но тя ме преследва последните няколко месеца постоянно.

„Онзи, който знае КАК винаги ще има работа. Но онзи, който знае ЗАЩО – винаги ще бъде шефът на работа.“

---

Дата за следваща среща на клуба за развитие на лидерски умения във Варна можете да откриете на страницата Varna Toastmasters във Facebook.