От барабанист в пънк група до композитор, който се вдъхновява от Деня на тишината в Индонезия – историята за трансформацията на Олафур Арналдс. Той е творец, който създава музика, в която всеки открива самия себе си.

Натоварването от забързаното ежедневие се разтваря в атмосферата на неговите произведения и с начина, по който ги представя на публиката си. Когато това се случи на живо по време на концерт, където пиано, струнни и ударни инструменти създават успокояващ ритъм смесен с електронни мелодии, то въздействието е повече от феноменално.

Негови творби са неизменна част от предложенията за успокояваща и медитативна музика на всяка платформа – YouTube, Spotify, Tidal и други. Отличават се звучене, което по един неусетен начин може да пренесе слушателя в едно истинско Тук и Сега на неговия си личен свят. Независимо от мястото и времето – през натоварената сутрин в понеделник или мързеливия неделен следобед.

Концертите през септември в залата на Cirque Royal – Koninklijk Circus в Брюксел бяха част от турнето Some kind of peace през 2022 година.

Сред публиката имаше хора на възраст от 14 до 74 години. Те бяха дошли сами, с половинките или приятели. Говореха на различни езици – английски, немски, френски, български и още няколко други. Един голям контраст на пръв поглед, който се допълваше от идеята, че в същата тази зала акробати в ефектно сценично облекло и под гръмка музика са завладявали не веднъж публиката със спиращи дъха изпълнения.

Атмосферата на концерта беше различна – мистична. Това усещане започваше още с влизането в сграда. Въздухът беше изпълнен с лек дим, който създаваше впечатлението за тайнственост. Осветлението преди началото беше леко приглушено. Така звучеше и фоновата музика преди единствено сцената да остане под лъча на един прожектор. На нея бяха подредени множество клавирни инструменти – отворен роял, пиано, синтезатори. До някои от столовете стояха цигулки, контрабас, а барабаните бяха в дясната част.

В центъра имаше електрическа китара. Тя беше за JFDR, която в началото изпълни няколко свои авторски песни. С нейния спокоен и мек глас започна едно пътешествие. То бе в посока далеч от улиците на града, от работното време и изобщо всичко, което изпълва съзнанието.

Когато Олафур излезе с останалите музиканти, публиката го приветства с аплодисменти, които показваха уважение и очакване. Вече беше ясно, че предстои пътуване. Точно толкова мистично и далечно, както беше осветена и сцената в пълната с мъгла зала. Посоката беше ясна – към самите себе си. Водачът в това пътешествие трябваше да даде всичко от себе си със своята музика. И той го направи.

Промяната на всеки звук и на светлината в началото на концерта създаваха усещането за среща на противоположности. Мелодията от пианото под пръстите на Олафур водеше посоката на повея, който се създаваше от струнните инструменти. В правилните моменти, ударно, но за кратко и силно изразено, електронен бас изпълваше не само въздуха, но тялото на всеки в публиката. За да си припомни човек, че животът е музика и той има ритъм, който идва от сърцето във всеки от нас. Топлите нюанси на светлината, подобни на златен пламък от свещи, се редуваха със луминесцентна хлад.

Всеки следващ финал на произведенията беше посрещан с все по-отчетливи аплодисменти. Те бяха негласното желание това пътуване да продължи. Една заявка, че всеки осъзнава къде е и че всички преживяват музиката заедно.

Неусетно нещата се промениха. Светлината стана по-топла, а звученето на музиката спокойно. Барабаните вече не бяха там, за да подчертаят силните моменти, а за да обособят акценти. Ритъмът не създаваше очакване и не диктуваше емоции. Той освободи място без съдържание. Малка Нирвана, която всеки да открие в себе си. За да настъпи момент, като никой друг по време концерт.

Публиката не аплодираше. Когато изсвири и последните ноти се възцари тишина. Всички заеха, че това е финалът на тази композиция. Не бяхме излъгани. Краят не дойде изненадващо. Той си беше на мястото. Логичен и абсолютен. Единствено тишината може да бъде следващото правилно нещо. Тя се възцари за няколко секунди. После отказа да си тръгне. Никой не бързаше да я отпрати. Всеки имаше нужда от нея. Тя остана. Повече от минута. Аплодисментите след това не бяха гръмки. Те изпълниха залата с признание. Благодарност, че всеки достигна до центъра на своето Аз. И го прие като част от себе си, която е загубил.

И как всичко да спре до тук? Имаше още. И бис. И отново бис. За да се случи втората магия на възприятията. Защото те се простират отвъд реалния свят. Те продължават след събитията. След откриването. След момента, в който сме се разделили с любим човек, когато той вече не е сред живите.

Последното изпълнение на Олафур беше посветено на баба му. Жена, която въпреки силната си любов към него и вяра в изкуството може би не е била особено щастлива през първите му години на музикант в метал група с име Fighting Shits. Но го е подкрепяла и споделяла с него света на музиката написана от Шопен. Разбираемо, било е необходимо да го „подкупва“ с домашен десерт, за да бъдат заедно и в компанията на класическите шедьоври на полския композитор.

Той беше сам на сцената, когато изпълняваше това свое произведение в нейна памет. Всеки в публиката беше в мислите си някой, когото е загубил. Тогава от коридорите зад публиката, в далечината, без да се виждат, а едва доловимо прозвучаха цигулките.

Отново спокойни тонове, топли и както би звучал гласа на любим човек. Много от хората в публиката се обръща в очакване музикантите да влязат в залата. Както понякога всеки очаква вратата да отвори някой, който си е тръгнал завинаги.